ЕЗИКЪТ НА ЕМИГРАНТИТЕ НИ МОДЕРНИЗИРА И РОДНИЯ ГОВОР

 Инфилтрации  Хора, които дълго са живели в чужбина, говорят “странен” български. Много неща се променят, когато човек смени мястото, където живее. Казват, че когато смениш дори даден “диалектен” регион, постепенно и собственият ти диалект започва да се влияе. Например човек от шопския край, ако заживее в Русенско, постепенно “езикът” му “омеква”. Неизбежно е и лингвистите обясняват това освен с влиянието на масовата култура, така също и с факта, че човек търси начини да се приспособи на подсъзнателно ниво, което подпомага адаптацията на съзнателно ниво. Като говорим за влияния в езика при “диалектните” региони, какво остава за влиянието от чужд език! Забелязали ли сте например, как говореше и до голяма степен все още така говори последният български монарх Н.В.Симеон ІІ, който само до преди няколко години беше и министър-председател на България? Той използва много архаизми, поставя ударенията на думи на места, където днес не поставяме такива, дори ползва словесни конструкции, които днес се употребяват за различен тип смислови обяснения. Например, когато той говореше за летателните екипажи в Българската армия, използваше не думата “екипаж”, която е възприета днес, а-“персонал”, което е неточно. Разбира се, това не беше нещо кой знае какво, но демонстрираше как езикът, говорът на човека на даден език, макар и родният му, се променя, когато се наблюдават чужди лингвистични инфилтрации и дифузионни лексикални процеси. Хора, които дълго са живели извън България, обикновено говорят на малко “по-странен” български език. Нормално е, защото все пак, ако един език, бил той и родният ни дори, не се практукува редовно, постепено той се забравя, или поне се изменя звуковата му същност. Много пъти хора са подлагали на саркастично съмнение говора на някой българин, който след известно пребиваване извън страната, се завръща и говори “завалено”, сякаш е забравил майчиния си език. Да, това наистина е комично, когато се извършва съзнателно, но има много случаи, в които хората наистина имат известни затруднения с родния си език, когато дълго не са го практикували, в далечни краища на света. Пример за подобен случай е първата Мис София-българката Вера Костов, за която вестник “България” писа преди няколко години. Тя заминава за Америка в края на 20-те години на миналия век и се завръща само няколко пъти в родината си. Разбира се там комуникира основно на английски език, но в семейството си говорят на български, защото Вера е омъжена за българина Атанас. Вера Костов обаче много често използваше думата “пълисмън” за полицай. Тя ня казваше “няма”, а ползваше по-остарялото и диалектно “нема”. Сред останалите думи, които се открояваха в речта й бяха “хлеб”, вместо “хляб”, “место”, вместо “място” и т.н. Макар, че като дете, семейството й е било близко до Иван Вазов, а и Вера често е стояла в скута на писателя, в писателското кафене близо до днешната руска църква в София, тя така и не променя говора си, който се съхранява автентичен от времето, когато Вера напуска България. Тогава така се е говорело в София и Вера говореше имено по този начин в началото на 90-те години на миналия век, близо 70-години след като напуска родината си за дълго време. Друг показателен пример за промяна в езика е пощенска карта, изпратена от Христо Серафимов-съдружник и приятел на Стойо Крушкин и съосновател на оркестър "Bulgarian Balkan Band". Картата е изпратена е до "Мейн стрийт" № 143 в град Стилтън-Пенсилвания, където по това време живее Стойо. Христо пък се намира в Чикаго. Датата на картата е 9 декември 1915 г. Текстът, който може да се прочете само на отделни места, гласи следното: "ДрагиСтою,ида да ти собща радостната вестъ, че днес на 9-ти т.м. в 9 часа сутринта съобщихъ наи сетне на генералъ боса на нашия флоръ (апартамент № 2343) за моятъ отъ давна желателен квит, да тръгна за Steelton при теб. Днес по целата....а като гръм се разнесе ....регателно уволнени.... о. поздрави всички п...съ поздравъ Христо...". В страни на картата, почти в полето е записано следното: "че наи сетне и туй се свърши". Отбелязаните думи са, или архаизми, или “американизми”, които са инфилтрирани в българската емигрантска реч, която постепено придобива символична собствена визия. Това също е често наблюдаван процес-да се ползват частично, или изцяло видоизменени “английски” думи в разговорната реч между български емигранти, които естествено преминават и в писмената реч. Тези езикови особености в никакъв случай не могат да бъдат проблемни. Те са по-скоро един образ, или поне фонетично подобие на лика на историческото време, в което са пребивавали нашите предци-емигранти в различни точки по света. Диалектите са едно от богатствата на един език. Малко са държавите като България, в които има толкова много и разнообразни диалектни форми, които придават освен цвят и пъстрота на изказа, така също и една неповторима вербална уникалност. Влиянията на чуждите езици и най-вече на английския, които нахлуват със зачестяването на пътуванията отвъд Атлантика, особено между двете Балкански войни и след Първата световна война, придават още по-голям колорит на изказа и “отварят” българския език към света, не за злонамерени и вредни влияния, а за осъвременяване и разумно модернизиране. Венцислав Жеков кореспондент на вестник “България” в София Репродукции архив на автора. Текстове на снимките: Снимка 1 – Пощенска карта, изпратена от Охайо-1919 г.-работа в металургичен завод. Снимка 2 – Пощенска карта, изпратена от Охайо-1920 г. Снимка 3 – Факсимиле от пощенската карта, изпратена от Христо Серафимов от Чикаго до Стойо Крушкин в Стилтън-Пенсилвания.