ОТВЪД “ЖЕЛЯЗНАТА ЗАВЕСА”
ЖЕНИТЕ НА КОМУНИЗМА БЯХА НЕ ТОЛКОВА ЕЛЕГАНТНИ, КОЛКОТО ИЗРАЗЕНО КОНСЕРВАТИВНИ.
Безполови, безмълвни и безлични, такива бяха жените през социализма и комунизма поне до към края на 60-те години на миналия век. Те всъщност копираха визията на жените на червените диктатори като Надежда Крупская, Надежда Алилуева, Елена Чаушеску, Мара Малеева, Йованка Броз и много други.
За да илюстрираме тезата, ще представим една сравнително добре позната персона в българската политическа действителност, става дума за вездесъщата, “вечната и святата” другарката Цола Драгойчева /Соня/-член на ЦК на БКП, която стига дори до поста: министър на пощите, телеграфите и телефоните, като по този начин за първи път жена става министър в България.
Жената през комунизма задължително беше дебела, груба, с мъжка, в най-добрия случай “конска”, физиономия, задължително облечена в дочени дрехи, или когато е официално лице-облечена в тъмно-синьо, сиво, или кафяво. Кройките бяха строги, дори страховити, изчистени на практика от всичко, което би могло да придаде известна свежест, елегантност, женственост, или някаква живина на тялото в съответната дреха. Именно такава беше и Цола Драгойчева-един от най-безмилостните цензори на българската култура и изукство в онези години.
Разбира се, жената през комунизма трябваше да бъде и майка, работничка, активистка, комунистка и професионалистка. Всичко това я превръщаше в едно наистина безлично и безполово същество, чиято функция в обществото беше да се съгласява с всичко и …да възпроизвежда “социалистическото общество”, в чисто физическия смисъл на понятието. Именно заради това, жената тогава беше неглижирана, но своеобразно извисена в собствената си ординарност, точно както другарката министър Драгойчева.
Жената на диктатора, в която и да е от комунистическите държави винаги беше в сянка. Тя никога не се показваше, освен при крайно тържествени мероприятия и евентуално, когато протоколът го изисква. Нека да обърнем внимание на Виктория Петровна. Името вероятно не Ви говори абсолютно нищо, но става дума за съпругата на един от силните на деня в годините на “студената война”-лидерът на СССР Леонид Брежнев. Именно “другарката Брежнева” се превръща в еталон и за останалите “диктаторши” из Европа и по света. Виктория /Брежнева/ също е груба селска жена. Тя стои до съпруга си като сянка на властта му-незабележима, безстрастна и мълчалива. В тази си поза и позиция “другарката Брежнева” е нещо като паметник на жената през комунизма.
Много рядко жената може да бъде истинска жена през този исторически период. Това може да се постигне когато тя има шанса да напусне страната и да премине отвъд “желязната завеса”, за да провиди и другия свят, другите възможности и въобще другостта. Това се случва с Цветанка /Флоранс/ Мирчоф, за която вестник “България” е писал нееднократно. Тя заминава за Америка в края на 30-те години на ХХ век. Когато обаче за пореден път идва в България, вече при установения комунистически режим у нас, Цветанка се слива с мейн стрийм-а. Тя се превръща в едно сиво и тъжно същество, като повечето български жени в онези години.
В комунистическа България Цветанка става незабележима, прозрачна, невидима. Макар, че тя носи дрехи от Америка, които са искрящо красиви за българския вкус, тя не ги облича тук. Предпочита дрехите на своята втора снаха-съпругата на брат й Георги-Елена. Една от фотографиите показва двете жени, облечени почти напълно еднакво. Това Цветанка прави, защото не иска да се откроява, за да не привлича внимание, за да не си навлече гнева на властта и на някои консервативни съседи. Такива бяха времената тогава, колкото и сега това да ни се струва невероятно и дори смешно.
Никак не им е било смешно тогава на хората, които са били задължени, както при османското владичество, да се обличат в предимно тъмни цветове, за да не се забелязват твърде много. Още по-нещастни са били жените тогава, защото модните тенденции са били изопачени, изродени, изкривени до класово-партийна и идеологическа визия, дори и за стила на обличането. Комунистическата жена трябваше да бъде обикновена, а в същото време жената отвъд “желязната завеса”, в така наречения “нормален” свят беше блестяща, защото имаше индивидуалност и права.
В облеклата по време на социализма и комунизма, поне в България, най-дръзкото модно течение, което можеше да се забележи, бяха твърде нескопосани и понякога дори мелодраматични фолклорни мотиви, някои от които наистина стояха като откровени кръпки. Това беше толерирано от властта, която тогава се държеше от шайка обезумели от скука старчета и възенергични баби-партизанки като Цола Драгойчева, например.
Жените на социализма и комунизма бяха не толкова елегантни, колкото изразено консервативни до една безнадеждна самонадеяност. Илюстрация на това беше другата “ вечна и свята”-партизанка, другарката Елена Лагадинова, с псевдонима Амазонка, която дълги години ръководеше Комитета на жените в България.
Цветанка Мирчоф, която идва от Америка в края на 60-те години на ХХ в. се принуждава да се слее с тълпата, за да остане незабелязана от службите. Тя на практика доброволно се превръща в точно физическо копие на известни партийни другарки като Цола Драгойчева, Елена Лагадинова, генерал Нанка Серкеджиева, Дража Вълчева, генерал Полина Недялкова и много други. Това е цената, която някои български жени плащат, за да угодят на амбициите на своите съпрузи-партийни ръководители. Това е и цената, която всички останали българки плащаха в онези години, за да бъдат незабелязани и за да живеят относително равнодушно, което някои считаха за достойно!
ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ
кореспондент на вестник “България” в София
Снимки архив на автора.
Текстове на снимките:
Снимка 1 – Цветанка /Флоранс/ Мирчоф, малко преди смъртта си през 1973 г., на бал в Америка.
Снимка 2 – Цветанка /Флоранс/ пред къщата си, някъде през 60-те години на миналия век, в САЩ.
Снимка 3 – Цветанка /Флоранс, или както я наричат още “Фло”/, заедно с втората съпруга на брат си-Елена Златкова, в София-8.10.1963 г.
Безполови, безмълвни и безлични, такива бяха жените през социализма и комунизма поне до към края на 60-те години на миналия век. Те всъщност копираха визията на жените на червените диктатори като Надежда Крупская, Надежда Алилуева, Елена Чаушеску, Мара Малеева, Йованка Броз и много други.
За да илюстрираме тезата, ще представим една сравнително добре позната персона в българската политическа действителност, става дума за вездесъщата, “вечната и святата” другарката Цола Драгойчева /Соня/-член на ЦК на БКП, която стига дори до поста: министър на пощите, телеграфите и телефоните, като по този начин за първи път жена става министър в България.
Жената през комунизма задължително беше дебела, груба, с мъжка, в най-добрия случай “конска”, физиономия, задължително облечена в дочени дрехи, или когато е официално лице-облечена в тъмно-синьо, сиво, или кафяво. Кройките бяха строги, дори страховити, изчистени на практика от всичко, което би могло да придаде известна свежест, елегантност, женственост, или някаква живина на тялото в съответната дреха. Именно такава беше и Цола Драгойчева-един от най-безмилостните цензори на българската култура и изукство в онези години.
Разбира се, жената през комунизма трябваше да бъде и майка, работничка, активистка, комунистка и професионалистка. Всичко това я превръщаше в едно наистина безлично и безполово същество, чиято функция в обществото беше да се съгласява с всичко и …да възпроизвежда “социалистическото общество”, в чисто физическия смисъл на понятието. Именно заради това, жената тогава беше неглижирана, но своеобразно извисена в собствената си ординарност, точно както другарката министър Драгойчева.
Жената на диктатора, в която и да е от комунистическите държави винаги беше в сянка. Тя никога не се показваше, освен при крайно тържествени мероприятия и евентуално, когато протоколът го изисква. Нека да обърнем внимание на Виктория Петровна. Името вероятно не Ви говори абсолютно нищо, но става дума за съпругата на един от силните на деня в годините на “студената война”-лидерът на СССР Леонид Брежнев. Именно “другарката Брежнева” се превръща в еталон и за останалите “диктаторши” из Европа и по света. Виктория /Брежнева/ също е груба селска жена. Тя стои до съпруга си като сянка на властта му-незабележима, безстрастна и мълчалива. В тази си поза и позиция “другарката Брежнева” е нещо като паметник на жената през комунизма.
Много рядко жената може да бъде истинска жена през този исторически период. Това може да се постигне когато тя има шанса да напусне страната и да премине отвъд “желязната завеса”, за да провиди и другия свят, другите възможности и въобще другостта. Това се случва с Цветанка /Флоранс/ Мирчоф, за която вестник “България” е писал нееднократно. Тя заминава за Америка в края на 30-те години на ХХ век. Когато обаче за пореден път идва в България, вече при установения комунистически режим у нас, Цветанка се слива с мейн стрийм-а. Тя се превръща в едно сиво и тъжно същество, като повечето български жени в онези години.
В комунистическа България Цветанка става незабележима, прозрачна, невидима. Макар, че тя носи дрехи от Америка, които са искрящо красиви за българския вкус, тя не ги облича тук. Предпочита дрехите на своята втора снаха-съпругата на брат й Георги-Елена. Една от фотографиите показва двете жени, облечени почти напълно еднакво. Това Цветанка прави, защото не иска да се откроява, за да не привлича внимание, за да не си навлече гнева на властта и на някои консервативни съседи. Такива бяха времената тогава, колкото и сега това да ни се струва невероятно и дори смешно.
Никак не им е било смешно тогава на хората, които са били задължени, както при османското владичество, да се обличат в предимно тъмни цветове, за да не се забелязват твърде много. Още по-нещастни са били жените тогава, защото модните тенденции са били изопачени, изродени, изкривени до класово-партийна и идеологическа визия, дори и за стила на обличането. Комунистическата жена трябваше да бъде обикновена, а в същото време жената отвъд “желязната завеса”, в така наречения “нормален” свят беше блестяща, защото имаше индивидуалност и права.
В облеклата по време на социализма и комунизма, поне в България, най-дръзкото модно течение, което можеше да се забележи, бяха твърде нескопосани и понякога дори мелодраматични фолклорни мотиви, някои от които наистина стояха като откровени кръпки. Това беше толерирано от властта, която тогава се държеше от шайка обезумели от скука старчета и възенергични баби-партизанки като Цола Драгойчева, например.
Жените на социализма и комунизма бяха не толкова елегантни, колкото изразено консервативни до една безнадеждна самонадеяност. Илюстрация на това беше другата “ вечна и свята”-партизанка, другарката Елена Лагадинова, с псевдонима Амазонка, която дълги години ръководеше Комитета на жените в България.
Цветанка Мирчоф, която идва от Америка в края на 60-те години на ХХ в. се принуждава да се слее с тълпата, за да остане незабелязана от службите. Тя на практика доброволно се превръща в точно физическо копие на известни партийни другарки като Цола Драгойчева, Елена Лагадинова, генерал Нанка Серкеджиева, Дража Вълчева, генерал Полина Недялкова и много други. Това е цената, която някои български жени плащат, за да угодят на амбициите на своите съпрузи-партийни ръководители. Това е и цената, която всички останали българки плащаха в онези години, за да бъдат незабелязани и за да живеят относително равнодушно, което някои считаха за достойно!
ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ
кореспондент на вестник “България” в София
Снимки архив на автора.
Текстове на снимките:
Снимка 1 – Цветанка /Флоранс/ Мирчоф, малко преди смъртта си през 1973 г., на бал в Америка.
Снимка 2 – Цветанка /Флоранс/ пред къщата си, някъде през 60-те години на миналия век, в САЩ.
Снимка 3 – Цветанка /Флоранс, или както я наричат още “Фло”/, заедно с втората съпруга на брат си-Елена Златкова, в София-8.10.1963 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар