сряда, 28 септември 2016 г.

ЛЕСНИЯТ БИТ ИМА СВОЯТА ЦЕНА В ЕМИГРАЦИЯТА НИ В АМЕРИКА

Пътуването до САЩ в ранните години на ХХ век е било освен приключение, така също и едно много сериозно изпитание. В Америка са можели да влизат само „годни” хора, като под годни се разбира, да не са болни, да не са осъждани и да нямат лоши намерения. Данни за това черпим от доклад на един от ръководителите в екипажа на кораба „Ураниум”, който пътува от Ротердам до Ню Йорк, през Халифакс, през далечната 1913 г.

Въпросният документ, до който се добрахме, благодарение на публикация в сайта libertyellisfoundation.org, представлява клетвена декларация от капитана, или от командващия офицер, или първи, или втори офицер.

Ето какво пише във въпросния документ, със съкращения: „Аз …./попълнилия декларацията – не се чете името-бел. на ред./ служещ на кораба „Ураниум” от Ротердам, заповядах на хирурга /вероятно - корабният лекар-бел. на ред./, нает от собствениците на кораба, да извърши физически и вербален преглед на всеки един от пътниците-чужденци, посочени в документите на кораба - 79 на брой… Считам, че нито един от посочените чужденци не е идиот, имбецил, слабоумен, просяк… и няма обществено поведение, което противоречи на добрите нрави, включващо морална непристойност…. с цел да упражнява проституция, или други неморални дейности…”. Следва подпис на служебното лице.  

Въпреки тази щателна проверка още на кораба, кандидат-емигрантите са били допълнително „изследвани” и при пристигането си на легендарния Елис Айлънд в Нюйоркското пристанище. И въпреки това, властите са разчитали предимно на усета на служителите в имиграционната служба. Че кой е луд да си каже, ако наистина идва с такива лоши намерения…!

Оказва се, че да излъжеш имиграционните власти не е чак толкова трудно, защото в Америка попада и една българка, която упражнява най-старата професия. Тя намира друг българин, за когото да се закачи, за да разсее съмненията, че е лека жена. Това е българинът Х. С., който пристига в Америка през 1913 г.

Жената за съжаление не е останала с името си във въпросната история, но предполагаме, че тя се е казвала Ана Тончеф и по всяка вероятност е живяла в Детройт, поне във времето, в което е била близка с Х. С. Българинът е вдовец, жена му умира в София около Балканските войни. Нашата „героиня” го намира за  лесна плячка. Те заживяват заедно, без брак. Жената не работела нищо и нашенецът изцяло я издържал материално.

За нещастие обаче, един ден Х. С. се прибрал по-рано от работа и по познатата схема заварва жената така да се каже „на калъп” с „клиент”. Той излива гнева си върху жената. Тя се оплаква в полицията и Х. С. е осъден и лежи в затвора в Детройт в продължение на половин година. След тази случка Х. С.  повече не иска жени около себе си.

Има някаква вероятност въпросната Ана да е приятелка на най-добрия приятел на Х. С. в Америка, който също е българин. Ако е тя, тя е помагала на много нашенци в онези ранни години, а и по-късно, да пътуват за Америка.
Потърсихме информация и в други онлайн-архиви – в сайта familysearch.org, където открихме данни за жени с това име, на години около възрастта на Х. С. Тези жени са само две. Едната е Ana Toncheff, а другата е Anna Toncheff. Разликата е само в едно удвоено „n”. По всяка вероятност една от тези две жени е нашата „героиня”.

Първата Ана е родена през 1896 г. в България и според данни от преброяването на населението през 1940 г., живее в Източно Чикаго. Тя има и съпруг, който се казва Christ Toncheff. Децата им са Гордън, Хелън, Франк, Ана, Джон и Джоузеф. Възможно е тя просто да е напуснала семейството си и да се е отдала на така наречената „свободна любов”.

Другата Ана е родена на 30 август 1904 г. и е починала през май 1971 г. в Охайо, където е живял и е погребан и Х. С.!

Коя от двете е въпросната Ана дори и не е толкова важно. По-важното е, че сред българската общност има и такива хора, които са търсили лекия живот.
За случай на „неморалност” от малко по-различно естество, но в същия контекст, пише и емигрантският вестник „Народен глас”, издаван в Гранит Сити-Илинойс. В съобщението се казва: „…от некое време между нашите хора яката се говори, какво некои от членовете на нашата колония са показали признаци на мъжегонство / днес синоним на хомосексуалност-бел. на ред./…”. Подписът на подалият сигнала е „И. Георгевъ”.

Всъщност, оказва се, че българската колония в Америка е почти точно копие на обществото в тогавашна България. Няма и как да е по-различно, защото хората са същите, средата от тук е пренесена почти успоредно в Америка и затворените общностни клетки са много характерни и за нашите сънародници, които живеят в САЩ в онези години. Причината – пребиваването в чужда, несвойствена среда естествено води до капсулиране, с цел – мобилизация за съхранение на идентичност, а капсулирането възпроизвежда модела от оригинала.

Уви, и такива истории е имало сред сънародниците ни в САЩ в годините, когато Новият свят е бил обетованата земя, пълна с надежда за по-добър живот!

За вестник "България"-Чикаго/САЩ


Няма коментари: