Пътуването до САЩ в ранните години
на ХХ век е било освен приключение, така също и едно много сериозно изпитание. В
Америка са можели да влизат само „годни” хора, като под годни се разбира, да не
са болни, да не са осъждани и да нямат лоши намерения. Данни за това черпим от
доклад на един от ръководителите в екипажа на кораба „Ураниум”, който пътува от
Ротердам до Ню Йорк, през Халифакс, през далечната 1913 г.
Въпросният документ, до който се
добрахме, благодарение на публикация в сайта libertyellisfoundation.org,
представлява клетвена декларация от капитана, или от командващия офицер, или
първи, или втори офицер.
Ето какво пише във въпросния документ,
със съкращения: „Аз …./попълнилия
декларацията – не се чете името-бел. на ред./ служещ на кораба „Ураниум” от
Ротердам, заповядах на хирурга /вероятно
- корабният лекар-бел. на ред./, нает от собствениците на кораба, да
извърши физически и вербален преглед на всеки един от пътниците-чужденци,
посочени в документите на кораба - 79 на брой… Считам, че нито един от
посочените чужденци не е идиот, имбецил, слабоумен, просяк… и няма обществено
поведение, което противоречи на добрите нрави, включващо морална непристойност….
с цел да упражнява проституция, или други неморални дейности…”. Следва подпис
на служебното лице.
Въпреки тази щателна проверка още
на кораба, кандидат-емигрантите са били допълнително „изследвани” и при
пристигането си на легендарния Елис Айлънд в Нюйоркското пристанище. И въпреки
това, властите са разчитали предимно на усета на служителите в имиграционната
служба. Че кой е луд да си каже, ако наистина идва с такива лоши намерения…!
Оказва се, че да излъжеш
имиграционните власти не е чак толкова трудно, защото в Америка попада и една
българка, която упражнява най-старата професия. Тя намира друг българин, за
когото да се закачи, за да разсее съмненията, че е лека жена. Това е българинът
Х. С., който пристига в Америка през 1913 г.
Жената за съжаление не е останала с
името си във въпросната история, но предполагаме, че тя се е казвала Ана Тончеф
и по всяка вероятност е живяла в Детройт, поне във времето, в което е била
близка с Х. С. Българинът е вдовец, жена му умира в София около Балканските
войни. Нашата „героиня” го намира за
лесна плячка. Те заживяват заедно, без брак. Жената не работела нищо и нашенецът
изцяло я издържал материално.
За нещастие обаче, един ден Х. С.
се прибрал по-рано от работа и по познатата схема заварва жената така да се
каже „на калъп” с „клиент”. Той излива гнева си върху жената. Тя се оплаква в
полицията и Х. С. е осъден и лежи в затвора в Детройт в продължение на половин
година. След тази случка Х. С. повече не
иска жени около себе си.
Има някаква вероятност въпросната
Ана да е приятелка на най-добрия приятел на Х. С. в Америка, който също е
българин. Ако е тя, тя е помагала на много нашенци в онези ранни години, а и по-късно,
да пътуват за Америка.
Потърсихме информация и в други
онлайн-архиви – в сайта familysearch.org,
където открихме данни за жени с това име, на години около възрастта на Х. С. Тези
жени са само две. Едната е Ana
Toncheff,
а другата е Anna Toncheff.
Разликата е само в едно удвоено „n”.
По всяка вероятност една от тези две жени е нашата „героиня”.
Първата Ана е родена през 1896 г. в
България и според данни от преброяването на населението през 1940 г., живее в
Източно Чикаго. Тя има и съпруг, който се казва Christ Toncheff. Децата им са Гордън,
Хелън, Франк, Ана, Джон и Джоузеф. Възможно е тя просто да е напуснала
семейството си и да се е отдала на така наречената „свободна любов”.
Другата Ана е родена на 30 август
1904 г. и е починала през май 1971 г. в Охайо, където е живял и е погребан и Х.
С.!
Коя от двете е въпросната Ана дори
и не е толкова важно. По-важното е, че сред българската общност има и такива
хора, които са търсили лекия живот.
За случай на „неморалност” от малко
по-различно естество, но в същия контекст, пише и емигрантският вестник „Народен
глас”, издаван в Гранит Сити-Илинойс. В съобщението се казва: „…от некое време
между нашите хора яката се говори, какво некои от членовете на нашата колония
са показали признаци на мъжегонство / днес
синоним на хомосексуалност-бел. на ред./…”.
Подписът на подалият сигнала е „И. Георгевъ”.
Всъщност, оказва се, че българската
колония в Америка е почти точно копие на обществото в тогавашна България. Няма
и как да е по-различно, защото хората са същите, средата от тук е пренесена почти
успоредно в Америка и затворените общностни клетки са много характерни и за
нашите сънародници, които живеят в САЩ в онези години. Причината – пребиваването
в чужда, несвойствена среда естествено води до капсулиране, с цел – мобилизация
за съхранение на идентичност, а капсулирането възпроизвежда модела от
оригинала.
Уви, и такива истории е имало сред
сънародниците ни в САЩ в годините, когато Новият свят е бил обетованата земя,
пълна с надежда за по-добър живот!
За вестник "България"-Чикаго/САЩ
Няма коментари:
Публикуване на коментар