понеделник, 19 октомври 2009 г.

НАМЕРЕН Е ЛИЧНИЯТ ДЖОБЕН ЧАСОВНИК "ELGIN" НА СТОЙО КРУШКИН








През 1869 г. излиза ново месечно списание на издателство “Харпър”. Публикувана е историята на Емануел Суидънбърг. На смъртното си легло той попитал: “Колко е часът?”. Отговорили му, той благословил и се преселил в отвъдното. На пръв поглед тази история няма никакъв конкретен смисъл, ако не беше една подробност-ВРЕМЕТО! В онази епоха, часовниците все още са били въпрос на лукс, благосъстояние и престиж. Часовникът е бил признак на богатство, признак на социално положение.
Както повечето пъти, съвършено случайно стигаме до едно ново откритие-джобният часовник на известният в миналото емигрантски капелмайстор от Стилтън, Пенсилвания-Стойо Иванов Крушкин. Той носи марката “Elgin” и е подарен на неговия син-Георги при последното посещение на Стойо в България през тридесетте години на миналия век. Георги получава един часовник, който заживява собствена история и заради марката си, и заради историята си. Родовата мълва твърди, че въпросният часовник има златно покритие от 18 карата. Дали това е така, може да докаже само проба, каквато не е била правена до сега. Днес този часовник се намира в правнука на Стойо Крушкин и без дори да подозираме, сам по себе си представлява освен семейна, така също и национална ценност, макар и не от общонационално значение.
Една от съкровищниците на емиграцията ни в САЩ-вестник “Народен глас” е изпълнен с реклами за продажба на часовници в най-различни калибри и видове и при най-различни форми на плащане. Това още веднъж потвърждава значението на тези машини за съвременника на онова историческо време. Българите, като част от американското общество в ранния ХХ век също проявяват подчертан интерес към новите технологични придобивки на епохата.
Компанията "Elgin" е създадена през 1864 г. като “Национална компания за часовници” от голяма група от бивши служители на друга подобна фирма- "Уолтъм" и от майстора на часовници от Чикаго-J.C.Adams. Това е първата голяма специализирана компания в Средния Запад. След пътуване до град Уолтъм-Масачузетс, Адамс привлича бившия кмет на Чикаго-Бенджамин Райт Реймънд за инвеститор. Адамс и Реймънд започват да убеждават много други да инвестират в тяхното начинание. Избират град Елджин-Илионис за място, където да бъде изградена новата фабрика. Градът прави дарение от 35 акра /142 хил. кв. м./ земя и фабриката е завършена през 1866 г. Първият часовник е модел “BW-Raymond”, размер 18 и е произведен през 1867 г. През следващите сто години компанията произвежда повече от шейсет милиона джобни часовници и първите ръчни часовници в САЩ /около 1910 г./.
Идеята на компанията “Elgin” е била да произвежда масови, висококачествени часовници с машинно изработени части. Целта е била те да се продават лесно и лесно и евтино да се ремонтират.
През Втората световна война “Elgin” се ориентира към военната индустрия и произвежда редица прецизни инструменти. Фабриката в Елджин е затворена през 1964 г., след като са произвели половината от общия брой джобни часовници в САЩ. Произвеждани са били два вида часовници-“Elgin” и “Lord Elgin”. Тази компания произвежда и много от самонавиващите се /автоматични/ часовници в САЩ. След това производството е пренесено в Колумбия-Южна Каролина, като името на новата компания е "Елджин Южна Каролина". Правата на марката “Elgin” са продадени на компанията "MZ Berger inc.", която се специализира в производството на часовници в Китай и дистрибуция извън традиционните региони, където са били продавани старите часовници.
Часовниците, които носят марката “Elgin” след 1964 г. нямат никаква връзка с компанията за часовници "Elgin". Часовникът на Стойо Крушкин носи марката “Elgin”, но е подарен на сина му Георги много преди 1964 г., което го прави уникално изделие на първородната компания “Elgin”.
Днес колекционирането на часовници с тази марка е особено популярно, защото тези изделия могат да бъдат относително лесно ремонтирани и да работят, макар и да са произведени преди сто години.
Най-важният извод от всичко казано до тук е това, че часовниците на “Elgin” са символ на прехода на Америка от аграрна държава към индустриална сила. Те са едни от малкото машини, произведени през последните 150 години, които работят и днес. В наше време едва ли някой си задава въпроса на Емануел Суидънбърг: “Колко е часа?”, преди да издъхне, но дори и днес, когато човек приключи земния си път, лекарите записват часа на смъртта. Очевидно часът има значение и когато човек се ражда, и през целия му живот, и дори и когато се преселва в отвъдното. Часовникът се явява измерителят на нашето лично време тук в този свят, на тази планета. Не случайно и на капака на часовника на Стойо Крушкин е изобразена птица, както тя отлита, така и времето лети безмилостно напред и нагоре.

вторник, 29 септември 2009 г.

Стоян Крушкин-шофьор, личен секретар и бодигард на Негово Светейшество Патриарх Максим









В светлите петна на снимките е Стоян Крушкин-шофьор, личен секретар и бодигард на Негово Светейшество българският патриарх и софийски митрополит +Максим. Въпреки, че вече публикувах негова снимка, тази илюстрира нашия роднина и в работна среда. Срещите ни със Стоян Крушкин ще продължат. Щу му предоставя мои статии, публикувани във вестник "България" в Чикаго, а той ще ми покаже снимки от работното му ежедневие с българския патриарх. Стана ясно също, че Стоян е бил шофьор и на патриарх Кирил, преди интронизацията на настоящия български патриарх.

понеделник, 28 септември 2009 г.

Още един музикант в рода Крушкини



На снимката: Стоян Крушкин и внучката на Стойо Крушкин-Николинка Жекова-в сградата на Софийската Света митрополия-28 септември 2009 г.

Вчера-28 септември 2009 г., отново се срещнах със Стоян Крушкин и отново имаме новина, както казва един известен български журналист. ОКАЗВА СЕ, ЧЕ В РОДА НА СТОЙО КРУШКИН ИМА ОЩЕ ЕДИН ЧОВЕК, КОЙТО Е БИЛ МУЗИКАНТ И ПЕВЕЦ. ТОВА Е САМОДЕЕЦЪТ НИКОЛА ИВАНОВ КРУШКИН /КОЛЬО МАНКИН/. ТОЙ ИМАЛ ГОВОРЕН ДЕФЕКТ, НО КАТО ЗАПЕЕЛ,ВПЕЧАТЛЯВАЛ ВСИЧКИ, ЗАЩОТО ДЕФЕКТЪТ НЕ МУ ЛИЧАЛ, КОГАТО ПЕЕЛ. Това е третият известен ми музикант в рода, след внука на сестрата на Стойо Крушкин-Спаска, който се казва Георги Стойчев и е бил цигулар в оркестъра на Старозагорската опера. Вторият е Райън Бловелт, който се пада два пъти пра-внук на Стойо и живее в Калифорния.
ПО ДУМИТЕ НА СТОЯН КРУШКИН, В МОМЕНТА В СЕЛО БИСТРИЦА, ОТ КЪДЕТО Е И СТОЙО, ИМА ПОНЕ 50-ТИНА КЪЩИ, КОИТО СА ОТ РОДА КРУШКИНИ. ДРУГАТА НОВИНА, КОЯТО ДО СЕГА НЕ ЗНАЕХ Е, ЧЕ КРУШКИНИ ЖИВЕЯТ И В БЛИЗКОТО СЕЛО ЖЕЛЕЗНИЦА, НО ВЕРОЯТНО ТЕ СА ПРЕСЕЛНИЦИ ОТ СЕЛО ЖЕЛЕЗНИЦА КРАЙ БЛАГОЕВГРАД. По информация от “Уикипедия”, село Железница се намира северно от Симитлийската котловина. Отстои на 3,5 км от общинския център град Симитли и на 11 км от областния център гр. Благоевград.
Веществените доказателства за далечното минало на Железница са малко. Като старо селище по средното течение на река Стримон (Струма) върху него е оказало влияние тракийското племе Меди и оживения по това време център Баня или Изворите (сега Симитли). От това време в землището на селото се намира малка могила на запад от р. Струма, наречена "градището". Срещу него, източно от Струма се намира стара римска крепост със същото име в Долно Церово, която е била наблюдателница на пътя край Струма. "Градището" е играело помощна роля, тъй като според преданията е имало стражи. Говори се, че двете крепости са били свързани с мост и подземен тунел под нивото на Струма. Имало е тракийско население. През 6 век от северозапад нахлуват славяните, които се смесват с траките. По-късно към двата етноса се присъединяват и прабългарите през 7 век. Така смесеното население по поречието на средна Струма влиза в Българската държава през 809-810 година под управлението на хан Крум. По-късно то приема управлението на Самуил, след което преживява двувековно византийско робство. През 1187 след успешното въстание на Търновските боляри Асен и Петър България се освобождава от робството. През 1218 година царските синове Иван и Александър, завърнали се от Русия сядат на Българския трон под името Иван-Асен ΙΙ. Създава се Второто Българско Царство. Има предание, че по тяхно време Железница си е извоювала привилегията на свободно село, което е изпълнявало оръжейни и други задачи на държавата. Тук, поради наличието на желязна руда започва да се развива рудодобив и обработка на желязо. Железната руда се добивала и преработвала в района на местност, която сега се нарича Леярната. Останки от тази дейност и сега се срещат в тези местности. Създавани са и ковачници, в които се обработвало добитото желязо. Освен селскостопански сечива се правели и саби, щитове и остриета за стрели и копия. С приемането на православната вяра в селото се построяват няколко църкви: Св. Пророк Илия, Успение Богородично (Бялата Църква), Атанасова Църква и Свети Дух. Село Железница участва и в изграждането на Рилския Манастир, което е отбелязано в летописната книга на манастира. След падането под турско робство през втората половина на 17 век, по време на султан Мохамед Втори (завоевателят на Симитли) за първи път в Симитли се заселват турци от Мала Азия. Техните наследници живеят в земите ни до 1912-1913 година. Те решили да потурчат християнското население, пострадало населението на Долно Осеново, Симитли, Крупник и Церово. Турците направили опит да помохамеданчат и населението на Железница, което тогава наброява около 400 къщи и има църква и килийно училище, на Великден 1625 година. На втория ден от Великден имало събор, провеждан в местността Попадиин Рид, на който идвали както хора от селото, така и жители на околните села. На този ден било нарочено и ислямизирането, но Доброта войвода и неговата дружина, живял през първата половина на 17 век, както и чети от останалите села, обградили къщата на чорбаджията Лазар, където отсядали бейовете и след жестока битка между хайдути и турци българите надделяват и не предават вярата си. За да не пострадат от отмъщението на турците, Доброта войвода извежда селяните и добитъка извън селото и запалват къщите си, повеждайки 300-400 железничани да търсят ново землище за по-добър живот. Някои се заселват в земите около Дупница, но по-голямата част се заселват в източните поли на Витоша, където създават малкото си село, наречено Железница. Към средата на 19 век обучението от килийно става светско. В летописната книга на църквата Свети Пророк Илия са записани имената на учителите, преподавали в Железнишкото училище, сред тях е и името на Ангел Кънчев, съратник на Левски. В края на 18 и началото на 19 век дружини от селото повеждат войводите Ангел и дъщеря му Румена войвода. След Руско-турската освободителна война през 1878 година радостта на жителите е помрачена, заради откъсването на Македония и Тракия от България. През 1880 година тридесет железничани участват в Кресненско-Разложкото въстание, водени от Георги Костов. Чест гост на Железница е и Яне Сандански, който подготвя комитет на ВМРО.
В село Железница на 23 септември 1902 година пуква първата пушка на Горноджумайското въстание. Водят се кървави боеве. Всичко е отразено достоверно във вестник Свобода или Смърт в брой 7 от 24-03-1903 година. Тогава Железница преживява второто си разселване. От 300 къщи остават по-малко от 150. Освобождението идва през 1912 г. През 1941-43 година се построява ново училище с ентусиазираното участие на всички селяни. В двете световни войни вземат участие и са загинали много железничани.
Провежда се събор-земляческа среща с жителите на с. Железница, обл. Софийска, преселници в миналото от с. Железница, обл. Благоевград. Фолклорната група на селото редовно взема участие в събора "Пирин пее", провеждан в местността Предела. На празника Свети Дух се провежда събор и курбан за здраве на жителите на селото, подобни събирания има и на други религиозни значими празници.
Предположенията са, че, или хора от рода Крушкини са се преселили в днешното село Железница-недалеч от село Бистрица, или това е друг род. Факт е обаче, че има доказателства за това, че хора от рода Крушкини са били женени, или омъжени в близкото село Железница и вероятно родът Крушкини в Железница е същият, който е и в Бистрица.
Отново според “Уикипедия”, село Железница, софийско се намира в подножието на Витоша и е на точно 25 км. От площад “Народно събрание” или на около 14 км.от крайните точки на София.
Възникването на Железница и хипотезите по този въпрос са доста спорни тъй-като има сведения че на тази местност е имало селище датиращо от около 3 хил.г. пр.Хр. Сегашното съществувание на селото датира от около 1700-1800-ната година. Зародена от преселници идващи от югозападна и централната част на Македония,причина за преселението е, бягството
на българите от османските завоеватели. Знак и доказателство за достоверността на факта,че жителите са мигрирали македонци, е именно това че диалекта на който се говори е на 80% македонски с малки примеси на шопски, но с течение на времето разликата естествено се стопява. Относно името, тук също е доста спорно, тъй-като има сведения, че именно преселниците от Македония са взели и името на мястото от което са дошли, а то е днешна благоевградска железница. Други мнения относно произхода на името са наличието и добива на желязна руда в местността през онова време. Другата вероятна причина е това че в местността през минали времена е минавала и железопътна линия за което днес няма свидетелства. Причина за мястото на което са решили да се заселят македонските бежанци е географските особености на местността а именно котловинния релеф,наличието на две реки в голяма близост (р.Ведена и р.Стамболова-селската река) по които и днес се виждат останки на воденици по течението на реките, благородната почва.това са все неща, които са били от изключителна важност за живота и поминъка на тогавашния българин.
Освен изброените преимущества на региона,
жителите на железница могат да се похвалят и с минерални извори част от които са пригодени като баня а други са съвсем естествени вирчета, които
привличат много хора тъй-като водата е лечебна, съдържа сяра и желязо което придава специфичен мирис и е причина за появата на утайка при по,
продължително съхранение, което я прави негодна за бутилиране.
Температурата на минералната вода варира между 21-26 градуса по целзий.
От Срещата ни със Стоян Крушкин стана ясно още, че Има книга на журналиста Георги Тахов – “Възрожденските книжари”, където на страница 76 се говори за Никола Крушкин Чолака, който както вече писах в блога, се оказа роднина на Стойо Иванов Крушкин.

петък, 4 септември 2009 г.

ПИСМО ОТ ИВАНКА АТАНАСОВА ОТ ЧИКАГО

Тук публикувам последното писмо от ИВАНКА АТАНАСОВА, близка на СТОЯН КРУШКИН, който се оказа роднина на моя прадядо СТОЙО КРУШКИН. Писмото представлява признание за труда, който полагам, за да опозная повече биографията на моя прадядо Стойо Крушкин и да подготвя книга за него. Именно поради това, признанието от госпожа Атанасова е важно за мен, защото то ми показва, че съм на прав път и делото ми е постижимо като краен резултат-биографично изследване. ИЗПОЛЗВАМ СЛУЧАЯ ДА БЛАГОДАРЯ НА Г-ЖА АТАНАСОВА ЗА ХУБАВИТЕ ДУМИ И ДА Й ОБЕЩАЯ, ЧЕ ЩЕ СЕ ПОСТАРАЯ ДА НЕ РАЗОЧАРОВАМ ДОВЕРИЕТО Й И ВЪВ ВЕСТНИК "БЪЛГАРИЯ" В ЧИКАГО, И ПО ОТНОШЕНИЕ НА БЪДЕЩАТА БИОГРАФИЧНА КНИГА ЗА МОЯ ПРАДЯДО!

Ето го и самото писмо:

“Здравейте, г-н Жеков,
пише ви отново вашата редовната читателка от Чикаго. Много ме зарадва статията ви "Една имигрантска съдба...", която е продължение на предишни ваши статии. Аз може би съм пропуснала някоя от тях. След като я прочетох се обадих на моя добър приятел Стоян Крушкин и го попитах, дали сте се чували, или виждали отново .Той ми каза,че не сте се обаждали повече .За моя най-голяма изненада аз съм загубила телефоните ви, за да може той да ви се обади. Аз с няколко думи му казах някои интересни неща , но друго е сам да прочете вашите статии и да научи повече за вашият род. Освен това той има внучка,която вероятно ще бъде много щастлива да разбере какъв невероятен е вашият род и колко е талантлив. Много ви моля обадете се на Стоян и му предайте вашите статии. Това за него е много важно. Аз не ви познавам, но четейки вашите статии си мисля, че вие продължавате делото на вашият талантлив род. Прочетох за вас много неща във вашият блог и ме впечатли вашата разностранна култура и склонноста към пътешествия. Накрая искам да ви благодаря отново за прекрасната статия, която сте написали и да продължите по-нататък вашия писателски труд.

С уважение: Иванка Атанасова”

УНИКАЛНА СЕМЕЙНА СНИМКА



НОВА УНИКАЛНА СЕМЕЙНА СНИМКА

Ровейки се безцелно в старите семейни албуми, съвършено случайно открих нова за мен семейна снимка на Стойо Крушкин и семейството му. Това е може би единствената снимка, на която е цялото му семейство: съпругата му Николица-седнала до него, синът му Георги-най-в дясно и трите му дъщери-Цветанка /Флоранс/-първата права от ляво на дясно, Райна-втората права от ляво на дясно и Виолета-между двамата си родители. Друга запазена снимка, на която да са всички от семейството на имигрантския музикант поне на мен не ми е известна. Възможно е да има такава в някой от останалите роднини.
Като се има предвид обаче, че предимно моят дядо-Георги Стойков Иванов-син на Стойо Крушкин, събираше и съхраняваше снимки и предмети от родовата ни памет, силно се съмнявам, че може да има друг подобен снимков материал някъде в България, или в САЩ.
Снимката е направена на 31 октомври 1923 г. при поредното заминаване на Стойо за Америка. Предполагам, че преди всяко негово заминаване са били правени такива снимки. Предполагам също, че е възможно да има богат снимков архив за прадядо ми и в роднините ни в САЩ, като в момента правя опити да се свържа с тях, за да ги попитам.
Публикувам снимката като новооткрит уникален изобразителен исторически извор за съдбата, мисията и житейските пътища на моя прадядо-Стойо Иванов Крушкин.

Нови данни от биографията на Стойо Крушкин

Нови данни от семейната история на Стойо Иванов Крушкин

Все още има възможности за намирането на нови данни около живота на моя прадядо Стойо. Неотдавна, майка ми си припомни някои неща, които пряко касаят живота на прадядо ми. Ето какви са тези нови данни:

Стойо Крушкин има брат на име Христо и сестра на име Спаска.
Братът Христо е харизан в село Семеоново, защото семейството е било бедно и не е можело да се грижи пълноценно за него. По спомените на моята майка, Христо е идвал няколко пъти на гости в дома на съпругата на Стойо-Николица Крушкина. Каква е съдбата на този човек не е известно. Ще бъдат направени опити да се свържем с негови роднини, които живеят в Симеоново. До колкото е известно, негова внучка е била фризьорка в Симеоново в началото на 80-те години на ХХ в.

Сестрата Спаска е била омъжена в Казанлък. Не е известна датата на раждането й, но умира някъде около 1957-58 г., тоест около смъртта на брат й – Стойо.
Спаска има син-Георги Стойчев и дъщеря-Радка. Георги от своя страна има двама сина – Захари Стойчев-гинеколог в болницата в Казанлък и Георги Стойчев-цигулар в оркестъра на Старозагорската опера.

Радка има две дъщери. Соня е била инженер в Козлодуй, а другата дъщеря Елка вероятно също е била инженер. И двете живеят в София.

Предстои да бъдат направени опити да се свържем със Соня-дъщерята на Радка и внучка на Спаска и да опитаме да съберем повече информация и евентуално снимков материал.

събота, 25 юли 2009 г.

ЗА ЛЕКАРСТВАТА КАТО “ИДЕОЛОГИЧЕСКА ДИВЕРСИЯ”



През последните месеци вестник “България” постави началото на една традиция в рубриката си “Личности”. Става дума за серия от публикации, посветени на живота и дейността на българския музикант Стойо Иванов Крушкин-основател на оркестър “Bulgarian Balkan Band”. В редакцията се обадиха близки на други негови роднини, срещата с които откри нови любопитни илюстрации от биографията на музиканта. Неговата личност вече е достатъчно популярна за читателите на българския вестник в Чикаго, а оказва се и не само в САЩ. Има обаче още един щрих към биографията на Стойо, който касае неговата съпруга-Николица Крушкина. За нея все още нищо не е известно, освен фактът, че е съпруга на музиканта. Време е като че ли, да погледнем отвъд, какво става в България, докато Стойо е в Америка. Този поглед, както се оказва, е не по-малко любопитен от случващото се в САЩ с нейния съпруг, дори в някои отношения историята на Николица е далеч по-интересна, защото се превръща в заложник на политическите безумия на миналия век.
Когато Стойо Крушкин заминава за Америка, Николица остава в родината си. Тук тя е с останалите си три деца-две дъщери-Виолета и Райна, и един син-Георги. Третата дъщеря-Цветанка заминава заедно с баща си в Америка, където приема името Флоранс. Въпреки помощите, които получава от съпруга си в САЩ, Николица трудно успява да се бори сама с тежкия живот в страната. Тя води няколко дела за изгубени земи, част от които се оказват в пределите на построени дворци на членове на царското семейство в София. По това време действа закон, който не разрешава членовете на царстващата фамилия да подлежат на съдебна отговорност, което и не дава възможност на Николица да се пребори за възвръщане на нейни наследствени имоти в столицата.
Животът на семейството става още по-тежък, особено когато единственият син-Георги заминава за участие във Втората световна война. На практика по това време той издържа семейството в София. След вододелната /или може би водевилната!/ дата 9 септември 1944 г., животът на семейството на Стойо Крушкин в София се променя за пореден път. На власт в страната идва правителството на Отечествения фронт /ОФ/. Офицерът Георги Иванов-син на Стойо и Николица Крушкини, автоматично се превръща във “враг на народната власт”. Той е уволнен от армията като ДКВ /до края на войната/ офицер, съгласно разпореждане на съветските военни “инструктори”, които по това време глашатайстват в България.
Николица е против новата комунистическа власт в страната, но не предприема никакви действия, подсказващи опасност за властите. Въпреки това обаче, тя по същество е “враг на народа”, защото съпругът й живее и работи в САЩ /!/ и защото получава бонбони и лекарства от там/!/.
Нещо повече, в досието от политическата “Държавна сигурност” на нейния син-Георги, където двамата агенти -Бончо и Динко свидетелстват срещу семейството за “изменнически намерения”, за Николица се споменава, че е “злобна жена”, която не проявява желание за активно участие в мероприятията на така наречената “народна власт”. Явно това, че съпругът й е имигрант в САЩ е достатъчен повод за възникването на негативна морална категория за неговата съпруга в България…! Какво да се прави-и това е част от политическия абсурд в най-новата ни история! Абсурдът обаче не свършва тук. Николица продължава да получава помощи от своя съпруг в Америка, който изпраща продукти и пари, за да подпомага своите близки. Той подържа и активна кореспонденция със семейството си тук.
Николица има болни бъбреци. Тя започва да получава лекарства от съпруга си, защото в България по това време не се произвеждат такива, които да подтиснат болестта, освен в болницата, където се лекуват партийните величия. Фактът, че Николица получава лекарства от Америка, която вече е означавана с нарицателното-“гнездото на осите”, дразни комунистическите власти в България. Една голяма част от тях нямат възможност да получават такива помощи от Америка и поради това, те започват да считат лекарствата за Николица като политическа диверсия/!/. Един ден, някъде през 1954-55 г., тя за пореден път отива в митницата, зад днешната нова софийска автогара, за да си получи жизненоважните лекарства. Там е проведен разговор с нея и й е обяснено, че не е необходимо да получава лекарства от Америка за своето заболяване, защото в България има лекари, които могат да й помогнат. Възниква въпросът, ако е вярно, че са могли да й помогнат, тогава защо не е било направено до тогава!? За да й демонстрират, че тя повече няма да получава лекарства от съпруга си в Америка, служителителите в митницата разопаковат опаковките с хапчета и демонстративно ги изсипват в тоалетната. С това те считат, че тя ще бъде убедена в “демократическия централизъм” на новата власт и ще прегърне идеите на своите “благодетели” от партията /!/.
Така приключва единствената възможност Николица да получи адекватно лечение на бъбреците си, само защото лекарствата се считат от новите властници в страната, за идеологическа диверсия.
Това е само един щрих към личната история на една жена в България, в края на 40-те години на миналия век, чийто съпруг е емигрант в САЩ. Тази частна история обаче, убеден съм, далеч не е толкова частна, защото такива съдби са споделили още стотици българи, които са имали “нещастието” да имат свои близки и роднини на запад и особено в Северна Америка.

Венцислав Жеков
Специално за вестник “България”-Чикаго-САЩ