Психология на емиграцията
Драстичността на промените се компенсира със засилване на емоционалните инфилтрации.
Преди години, дори вече преди цяло столетие, когато нашите сънародници са пътували за Америка, за да работят там, за да градят новия си живот в “стария край”, те са имали за основна цел да се съхранят като българи. Именно това е причината, поради която те са се организирали в различни по тип и вид кръжоци, групи по интереси, вечеринки и други.
Всъщност, целите на нащенците в САЩ в онези години са били две-да заработят средства, с които да живеят по-добре в “стария край” и да се съхранят като българи с ярко изразена национална идентичност. Българката Ц.М., която живее в Калифорния от 30-те години на миналия век, споделя пред близки, че “българинът, където и да е по-света, все си остава българин”. Макар, че тя използва репликата в негативен план, ако се абстрахираме от това, можем ясно да видим начинът на мислене, който демонстрира тенденция.
Някои от имигрантите ни живеят и работят в Америка, в продължение на цели десетилетия. Те се превръщат в част от общността там, но въпреки това запазват своята национална идентичност. Те създават битови кътове, поставят предмети от България-своеобразни фетиши и ги превръщат в нещо като свещени, своеобразен “национален олтар”. Така те съхраняват българското в себе си.
Когато нашенците се завърнат в родината си, на практика те нямат нужда от реадаптация, защото никога не са се откъсвали от рода си, от културата си и от нравите и привичките на своята родна общност в България. Това е така, защото те са запазили родовите нишки, националния характер на ежедневието си и българското си мислене през целия си престой в САЩ, дори когато говорим да десетилетия наред.
Това е вярно и е валидно за времената на ранната емиграция, когато патриархално-битовите връзки са били много по-здрави-края и началото на ХХ в. Постепенно историческото време налага промени. Хората-имигранти се стремят все повече да се адаптират към новата среда, в която живеят. Целта е човек да стане все по-неразличим, за да се слее с околната общност и по този начин постепено да се натурализира изцяло. Това е другата крайност, заради която хора дори сменят имената си, но процесът е ярко забележим от края на 30-те години, до към края на 40-те години, или най-късно до средата на 50-те, когато настъпва промяна. Тогава невъзможността да се завърнеш в България, защото тук вече е установена съветска власт, прави така, че имигрантът отново започва да търси националното, което да го съхрани в една относително чужда среда, която трябва да обитава по принуда, лишен от родината си по силата на историческите обстоятелства.
Разбира се, с падането на комунизма в световен мащаб, поведението на имигрантите ни и в САЩ отново, за пореден път се променя.
Те отново започват да се стремят към пълноценна интеграция, натурализация, или асимилация. Те сякаш придобиват рефлекс на провинцията, идвайки от една малка, “провинциална” европейска държава, в голямата, всесилна и приласкаваща Америка.
Какво се оказва? Когато националното в душата на имигранта е застрашено и се намира под стрес, той се стяга, мобилизира националното вътре в себе си, за да се съхрани. Когато, обратното, националността не е застрашена, нашенците-имигранти придобиват по-силно усещането за част от местната общност и се стремят да се адаптират максимално към условията, за да се почувстват по-свободни и по-пълноцени.
И двете начала си имат логино обяснение и двете са плод на психо-социална диверсификация, която не се поддава на исторически манипулации. Процесите просто съществуват, провокирани от времената, но напълно логични и не непремено отрицателни, или пък положителни.
Днес наблюдаваме поредната, последна проява на тези социални мутации. Българи, които са живели дълго в САЩ, когато се приберат в родината си, те са някак различни, мълчаливи. Вероятно това е психологически продукт на цивилизационен стрес. Тези хора често мълчат, трудно комуникират, говорят тихо, “обрани” са в поведенческите си изяви, сдържани са, премерени, умерени и някак твърде “възпитани”, може би дори “култивирани”.
На какво се дължи това? Животът в САЩ днес е така уреден и така подреден, според същите тези нови, днешни имигранти, че когато те се завърнат тук им се налага да живеят “самостоятелно”. В Америка, държавата се грижи за теб, дори и ти да не искаш това, в България, държавата не се грижи за теб, дори и да искаш това, твърдят хора, които дълго са живели в Америка и на Запад, а след това са се завърнали в родината си. Тогава тук те изживяват истински шок, защото се сблъскват “челно” с административния хаос, с бюрократичната безжизненост и институционалната безчувственост. Всичко това оформя един емоционален срив, който понякога води дори до депресия.
Какво се оказва? Сякаш преди, когато хората са съхранявали националното в себе си, сякаш в някакъв свещен олтар, тогава те са били по-силни, по-стабилни. Сякаш тогава икономическото и социално разслоение между една малка България и Америка не е било толкова голямо, колкото е сега…! Днес, връщайки се от САЩ, или която и да е развита западна държава, в България, човек може да изпадне в емоционален дефицит, само защото променя, при това за няма и денонощие, социалната си среда, която се оказва възлов фактор за компенсиране на поведението и емоционалността въобще.
Защо е така? Едно от обясненията е в културната глобализация на света, което води до много бърз преход от една култура към друга и от една социална среда в друга. Драстичността на промените се компенсира с относително засилване на емоционалните инфилтрации. Така се компенсира цивилизационния стрес в днешния свят.
Все още е рано да правим глобални изводи, но може би имено така се и оцелява в днешния свят. Може би поне след 50 години ще можем да направим извод и за днешните поведенчески стереотипи на имигрантите ни, днес обаче, все още можем само да се опитваме да даваме съвети, за да преодоляваме и преживяваме и този нов тип психологически феномен на емиграционно пребиваване.
ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ
кореспондент на в. “България” в София
Няма коментари:
Публикуване на коментар